On Literature and Writing
An Interview in Bulgaria

 The following interview first appeared in the Bulgarian newspaper Capital Light,  not surprisingly - entirely in Bulgarian.
 

Интервюто проведе, по електронната поща, Стефан Иванов.

Преди няколко седмици мой приятел, преводач на Елизабет Бишъп и поет, който учи в Америка, се върна в София и едно от първите неща, които ме попита, беше "чувал ли си за Мирослав Пенков".

Не, казах, и той ми обясни, че Мирослав е българин, живеещ в Америка, а неговият разказ Buying Lenin е включен в The Best American Short Stories 2008 - антология, която всяка година публикува най-добрите разкази на Америка. Нейни редактори през годините са били Джойс Каръл Оутс, Джон Ъпдайк, Маргарет Атууд, Реймънд Карвър, Стивън Кинг. Тазгодишният е Салман Рушди. Искрено се зарадвах, потърсих сайта на Мирослав, където намерих мейла му и му писах. Той се оказа изключително сериозен, отговорен и последователен. Съгласи се да отговори на няколко въпроса за LIGHT и го направи наистина бързо. Тези дни вече трябва да е в България и се надявам да поговорим и на живо.

Мирослав Пенков (21.08.1982, София) завършва I АЕГ, продължава образованието си в САЩ, специалност психология. Дебютирал e в списание "Зона F" с разказа "В мъртво тяло" (1999). Привлечен е към екипа на списанието от главния му редактор, писателя Агоп Мелконян. Следват публикации в "Съвременник", "Сега" и "Пламък", през есента на 2000 от печат излиза сборникът му "Кървави луни", а разказът "Съседната стая" от него печели годишната българска награда за късо произведение в стил фантастика.


Как се озова в Америка и защо започна да пишеш на английски?
В Америка се озовах по обичайната система (SAT, стипендия). Още докато карах бакалавърската си степен, взех няколко писателски класа и с възторжен ужас открих, че в писането на литература не езикът е непременно водещият. Че има неща като структура, сюжет, детайлно развитие на героите, които прекрачват езиковата бариера и дори с един второразреден английски пак може да се твори многопластово. Сега довършвам магистратура по творческо писане в Арканзас, малък щат, но с третата най-стара писателска програма в Америка. Досега най-стойностните ми публикации тук са два разказа в The Southern Review (основано от Робърт Пен Уорън). Там спечелих и тазгодишната им награда по името на една от най-любимите ми американски писателки, Юдора Уелти, която на младини е издавала първо при тях. Салман Рушди пък, като гостуващ редактор, избра печелившия разказ за един от 20-те Best American Short Stories за 2008, поредица която съществува от 1915 и отличава най-добрите разкази, публикувани в Америка и Канада всяка календарна година. Но да говорим за пробив в Америка е още несериозно. По-добре да говорим за пробив като пробива на зъб мъдрец. Идва сравнително късно, първо едва прочуква и трябват години и най-важното известни мъки, докато се покаже съвсем. Ако изобщо се покаже. Ако чичко зъболекар не го измъкне с клещите.

Кои са важните за теб писатели?
Писателят събира материал от живота, но научава форма и занаят от други писатели. За писателя четенето трябва да е толкова важно, колкото е и дишането. И в тоя смисъл маловажни писатели няма. Има слаби и калпави писатели, от които може да научиш толкова, колкото и от истинските майстори. Безгрешни писатели и творби също няма. Дори в "Ана Каренина," която аз смятам за най-близо до съвършенството, човек се пита нямаше ли романът да е още по-, ако завършваше със смъртта на Ана, и нужна ли е тая последна част, с откровението на Левин? И ако Толстой има недостатък, то той е именно вътрешната му борба между велик разказвач и второразреден проповедник. В книгата няма и помен от съд, в нея получаваме почти свръхестествено задълбочен портрет на душата на една жена - от грациозната й стабилност в обществото до пълния й срив. Това е великата сила на литературата - сила, която никое друго изкуство не притежава. Нито музиката, нито рисуването (без значение колко божествени са те по своему) могат да ти дадат такова дълбоко вникване в човешката душа, в човешкия ум. В писането не бива да обявяваме богове и светии, които да имунизираме срещу критика. И Джойс греши, и Шекспир (особено младият). И Вазов, и Елин Пелин. Ореолът им не бива да заслепява критически мислещия читател. Дори често пъти именно творби с кусури са ми по-сладки. Достоевски ми е по-близък, отколкото Толстой, макар Достоевски да е често по-недодялан.

Докато прописваме, сме безгръбначни и като водата приемаме формата на съда, в който попаднем. Важно е за един млад писател да се прелее през възможно най-много форми, докато не открие, или не си изгради, собствена. Докато не намери гласа си (което е и житейско търсене). Подражанието трябва да води до сътворението на нещо собствено. Ако то се превърне в крайна цел, тогава по-добре да хвърлим молива и да си търсим късмета другаде.

Каква според теб трябва да е съвременната литература?
В литературата нищо не "трябва." Младият Маркес, като прочел първия ред от "Метаморфозата на Кафка" - "Една сутрин Грегор Замза се събуди в леглото след неспокойни сънища и установи, че е превъплътен в огромно насекомо", плеснал с ръце и казал: "Ама аз не знаех, че е позволено да се пишат такива неща!" И почнал да пише неговите си разкази. В литературата всичко е позволено или поне трябва да бъде. Литературата е многолика. Стига да не е изпълнена с чалъми и самоцелни трикове, стига да се стреми към една по-висша човешка истина, към смъкването на онези завеси, отвъд които иначе няма как да погледнем. Литературата не е само думи върху лист хартия, тя може да бъде изконна вяра, религия, сама по себе си - Смисъл.

Какво мислиш за новата българска литература и какво трябва да се случи, за да се реализира тя извън България?
За да се реализира нашата литература навън, тя първо трябва да се реализира вътре. Писателите у нас се нуждаят от трибуна, такава каквато са литературните журнали в Америка. Естествено такива списания не носят пари. Но не могат ли големите български университети да се нагърбят със създаването на подобни трибуни, така както е в САЩ? Друг въпрос е, че около такива трибуни не се събира публика. Българинът казва - аз нямам време да чета! Което предполага, че онези от нас, които четат, са пройдохи може би, кибици, които ринат свободното си време с лопати. И наистина, човек може да живее съвсем пълноценно, без да е прочел и две книги. Сервантес казва, че мозъкът на Дон Кихот се изсушил от четенето на рицарски романи. Мадам Бовари си разсипва живота от четене на романси. Тоест невинаги на книгите се е гледало като на храмове на знанието. А и в огромния си брой те не са такива храмове. Че аз по-добре да гледам "Биг брадър", отколкото да чета Дан Браун. Изобщо българите имаме погрешната идея защо трябва да се четат книги - чети, баби, да се научиш на разни неща... Но ако само знанието e крайната цел, аз за 20 минути в Уикипедия ще науча повече, отколкото за три часа с "Тримата мускетари". Хубавите книги дават друг вид знание - знание, към което трябва да се захраним, да си отработим вкус.

Къде се отработва тоя вкус?
Българското училище насажда откровена омраза към литературата. Защо се преподава литература така, както се е преподавала преди петдесет години? Защо не се потърси нова гледна точка? Защо не се прегрупират произведенията тематично, не се свържат с живота на децата по ясен начин, така че те да знаят защо ги четат тия класици? Ами библиотеките? Каква е мъка в Народната библиотека! Не читалище. Чистилище! Ами кръжоците по писане? Не могат ли да се намерят европейски пари, като няма наши, да се наеме една стая и в нея десет деца с десет молива (повече не е нужно), да се учат какво е рима и метрика, какво е сюжет. Ако за рисуването има школи, ако за музика има консерватории, защо тогава у нас за писането няма нищо? Защо се твърди така гръмко, че писането не може да се учи? На поетите у нас се гледа като на езически шамани, оракули, които творят само в мигове на висш екстаз. Защо се разчита на превъзнесени музи да ни вдъхновяват и се чакат божествени таланти да изнесат родната литература на рамене? Защо не се правят опити да се създават, или поне култивират писатели?